РАЗКАЗ ОТ ЦВЕТА СТОЕВА
Когато бях малка, много исках да разбера какво е любовта. Представях си я като лилава фея, облечена в прозрачно кимоно. С огромни маргарити в едната ръка и мрежа за ловене на пеперуди в другата. Тичаше боса по тревата, а след нея никнаха цветя. Бяха голи, а на лицата им висяха закачени продълговати усмивки.
Представях си любовта като нещо грандиозно. Като карнавала в Рио де Жанейро, който гледах по БНТ. Представях си я недостижима. Като палмите в Калифорния и красивите момичета с големи гърди и ролкови кънки. Представях си я обсебваща и екзотична. Като нестихващ празник, на който всички са щастливи и танцуват. Танцуват много. И не се интересуват дали са облечени, нахранени, дали са платили данъците си, какво дават по телевизията, кой ден сме днес и кой ни управлява. Единственото, от което се интересуваха, беше любовта. Тя беше министър-председателят на всички. Президентът на света – такава съществуваше в моите представи.
Стоях в малката си стая, притаила дъх в очакване на карнавала. Исках и аз да обуя ролковите кънки и да пипна твърдите листа на палмите. Бях сграбчила билетчето с двете си ръце и чаках да мина през входа. Чаках любовта. Когато един ден тя най-накрая се появи, аз нахлузих ентусиазирано кънките на невръстните си рака, изправих се и паднах жестоко. Кръвта ми запъпли по бетонените плочки, затича се в тесните им фуги и попи в земята. Просмука се в растенията, а те на свой ред нахраниха пеперудени вампири. Вместо копринени криле, те имаха кучешки зъби. Вместо магическа фея от книгите на Толкин любовта се оказа невроза, излязла от томовете на Фройд. Не приличаше на приказно същество с островърха шапка. Тя беше премисляща, трепереща, психичноболна.
Точно каквото е любовта към моите родители. Тази, невидимата. Която се затваря, не иска да говори, не казва „Обичам те”. Крие проблемите си в тъмен ъгъл в гардероба, за да не ги притеснява. Брои фасовете в пепелника и държи дълги лекции за здравето на баща си. Събужда се посред нощ и на пръсти проверява равномерното му дишане. Спира душа и се ослушва дали всичко вкъщи е наред. Купува всяка коледа пуловер за баща си и Poison на Dior за майка си. Украсява елхата и всички прозорци, за да бъде уютно, въпреки че отдавна не са семейство. Или поне не от тези, които дават по телевизията. А от онези, които мигат в жълтите прозорци всяка вечер – раздробени, нахвърляни, с хиляди духове помежду си.
Точно каквато е любовта към баба ми и дядо ми. Тази, тихата. Която се обажда само веднъж в месеца. Разпитва и целува от разстояние. Брои бръчките по лицата и дните, които им остават. Кара ги да стоят един до друг и ги снима всеки път, чудейки се дали не е последен. Пазарува в мола ориз, синьо сирене, пастет и сладко, ужасно много сладко, защото толкова много обичат. Тази, която се открива в острите черти на дядо си и зелените очи на баба си. Слуша за пореден път една и съща история и се усмихва, сякаш я чува за първи. Любовта, която се предава по гените. Която колкото и да е телефонна, никога не изчезва, дори тях двамата очевидно да ги няма. Тя идва всеки път, щом застанеш пред огледалото и се огледаш в острите черти на дядо си или зелените очи на баба си. Точно като любовта към четирите ми приятелки. Тези, които редовно ровят из най-тъмните квадрати на моя гардероб. Държат сърцето ми в ръцете си и никога не го изпускат. Не го нараняват. Не го разкъсват. Целувам ги всяка събота в Онда срещу Руската църква – сънливи, рошави, изморени от поредната петък вечер. С повече алкохол в кръвта, отколкото грим по лицата си. По кецове и тениски. Истински. Моите приятелки, с които няма нужда да си даваме обети, за да съм сигурна, че си принадлежим. Те са мои по природа. Най-личните. Най-милите. Най-любимите. Жени, които миришат на мен. Мои душевни клонинги.
Представях си любовта като нещо грандиозно. Като карнавала в Рио де Жанейро, който гледах по БНТ. Представях си я недостижима. Като палмите в Калифорния и красивите момичета с големи гърди и ролкови кънки. Представях си я обсебваща и екзотична. Като нестихващ празник, на който всички са щастливи и танцуват. Танцуват много. И не се интересуват дали са облечени, нахранени, дали са платили данъците си, какво дават по телевизията, кой ден сме днес и кой ни управлява. Единственото, от което се интересуваха, беше любовта. Тя беше министър-председателят на всички. Президентът на света – такава съществуваше в моите представи.
Стоях в малката си стая, притаила дъх в очакване на карнавала. Исках и аз да обуя ролковите кънки и да пипна твърдите листа на палмите. Бях сграбчила билетчето с двете си ръце и чаках да мина през входа. Чаках любовта. Когато един ден тя най-накрая се появи, аз нахлузих ентусиазирано кънките на невръстните си рака, изправих се и паднах жестоко. Кръвта ми запъпли по бетонените плочки, затича се в тесните им фуги и попи в земята. Просмука се в растенията, а те на свой ред нахраниха пеперудени вампири. Вместо копринени криле, те имаха кучешки зъби. Вместо магическа фея от книгите на Толкин любовта се оказа невроза, излязла от томовете на Фройд. Не приличаше на приказно същество с островърха шапка. Тя беше премисляща, трепереща, психичноболна.
Точно каквото е любовта към моите родители. Тази, невидимата. Която се затваря, не иска да говори, не казва „Обичам те”. Крие проблемите си в тъмен ъгъл в гардероба, за да не ги притеснява. Брои фасовете в пепелника и държи дълги лекции за здравето на баща си. Събужда се посред нощ и на пръсти проверява равномерното му дишане. Спира душа и се ослушва дали всичко вкъщи е наред. Купува всяка коледа пуловер за баща си и Poison на Dior за майка си. Украсява елхата и всички прозорци, за да бъде уютно, въпреки че отдавна не са семейство. Или поне не от тези, които дават по телевизията. А от онези, които мигат в жълтите прозорци всяка вечер – раздробени, нахвърляни, с хиляди духове помежду си.
Точно каквато е любовта към баба ми и дядо ми. Тази, тихата. Която се обажда само веднъж в месеца. Разпитва и целува от разстояние. Брои бръчките по лицата и дните, които им остават. Кара ги да стоят един до друг и ги снима всеки път, чудейки се дали не е последен. Пазарува в мола ориз, синьо сирене, пастет и сладко, ужасно много сладко, защото толкова много обичат. Тази, която се открива в острите черти на дядо си и зелените очи на баба си. Слуша за пореден път една и съща история и се усмихва, сякаш я чува за първи. Любовта, която се предава по гените. Която колкото и да е телефонна, никога не изчезва, дори тях двамата очевидно да ги няма. Тя идва всеки път, щом застанеш пред огледалото и се огледаш в острите черти на дядо си или зелените очи на баба си. Точно като любовта към четирите ми приятелки. Тези, които редовно ровят из най-тъмните квадрати на моя гардероб. Държат сърцето ми в ръцете си и никога не го изпускат. Не го нараняват. Не го разкъсват. Целувам ги всяка събота в Онда срещу Руската църква – сънливи, рошави, изморени от поредната петък вечер. С повече алкохол в кръвта, отколкото грим по лицата си. По кецове и тениски. Истински. Моите приятелки, с които няма нужда да си даваме обети, за да съм сигурна, че си принадлежим. Те са мои по природа. Най-личните. Най-милите. Най-любимите. Жени, които миришат на мен. Мои душевни клонинги.
*******
(абзац, който реших да пропусна)
(абзац, който реших да пропусна)
Моята любов е моят СПИН. Тя е в мен самата. В малкия ми, крив, похабен от наркотиците, голям колкото маслина хипоталамус. Там съм ги събрала всичките – в изображения с малка резолюция и дълга история. Паспортни снимки на любимите ми хора.
